Когато тревожността стане постоянен спътник

Проблемът започва не непременно, когато изпитваме тревожност, а когато тя започне да заема твърде много място в живота ни. Когато тялото остава в напрежение, мислите трудно спират, сънят се нарушава или усещането за опасност продължава дори, когато непосредствената заплаха е отминала. Това, което допълнително наторва е и фактът, че живеем в свят, който сам по себе си поддържа високи нива на несигурност - постоянен поток от информация, бързи промени, социален и икономически натиск, усещане, че винаги трябва да сме подготвени за следващото нещо.

А понякога тревожността дори не започва от нас. Случва се да носим определена чувствителност към нея още от самото ни семейство. Начините, по които поколения наред сме се научили да разпознаваме опасността, да се пазим, да контролираме и да предвиждаме, могат да се превърнат в част от семейния начин на функциониране.

Често тревожността, която виждаме в един човек, всъщност ни разказва нещо за отношенията около него. Едно дете може да бъде тревожно не само заради това, което се случва с него, а и защото усеща тревожността на родителите си. То може да започне да следи настроенията им, да се опитва да не създава допълнителни проблеми, да бъде „добро“, да предвижда какво ще се случи. Така тревожността може да се превърне в начин, по който цялото семейство се опитва да се справи с несигурността.

Затова в системната терапия не бързаме да се отървем от тревожността.

Първо се опитваме да разберем каква работа върши тя. От какво ни предпазва, какво ни кара да правим? Кога се усилва и кога намалява? Какво се случва между хората, когато тревожността се появи?

Понякога тревожността върши важна работа за нас. Може да се превърне в начин, по който една поддържаме близост с останалите, или пък е способ да се справим с несигурността в отношенията ни. Често напрежението, което виждаме в един човек, принадлежи на цялата семейна система.

Това не означава, че тревожността е „измислена“ или че човекът не страда реално. Напротив. Означава, че вместо да я разглеждаме единствено като нещо, което трябва да бъде премахнато, можем да я разгледаме като част от по-голяма история.

Когато започнем да разбираме тази история, се появява възможност и за промяна. Не само да се научим да понасяме тревожността по-добре, но и да променим онова, което я поддържа.

Тревожността може да остане наш спътник. Целта не винаги е да изчезне напълно. Понякога по-важният въпрос е дали тя управлява живота ни - или ние отново можем да избираме как да живеем заедно с нея.